През втората половина на миналото столети

През втората половина на миналото столетие  в художествената култура  на човечеството се наложи още един изключително динамичен и мощен фактор- телевизията. Тя е рожба новите жизнени и художествени условия. Подхранват я всички изкуства.  Най-щедро – киното и театърът. Журналистиката от своя фаянс страна я обогати  с многобройните си  комуникативни измерения - преди всичко информативни, пропагандни и публицистични, модерната техника разгъна  в практически неограничени мащаби комуникативните и възможности . като съчетава непосредствената връзка на отделната личност със силен обществен ефект, който достига еклектичното- за да се превърне в знаменателно художествено явление  на нашето време -  в определящ психоестетически   и морален фактор на нашата цивилизация.  Ако се опитаме да фаянс определим задачите и , едва ли ще успеем да изчерпим в дълбочина и широта всички нейни прояви в областа на информацията и художественото творчество. Понякога тя е само коментатор  на факти и събития: привидо безпристрастен или открито ангажиран. Друг път фаянс е едновременно изследовател, автор и съдник. Телевизията ни приобщава към  най-сложните  жизнени и обществени процеси. 

Фаянсови плочки

Не е ли обречен ана неуспех самият опит на обяснение? Въпрос, на които Димитриева дава отговор , пораждащ размисли за предназначението  на изкуствоведското познание и на познанието изобщо. Човек прави опити да обяснява и даже ако обясненията се оказват неизменно по-бедни от самите явление, към които са насочени, той  предприема отново и отново  такива опити. За ключението на Димитриева е отново въпрос а не обяснение: “Много неща в прозведенията на фаянсови плочки  са “ неразбираеми” тоест  не се поддават на рационално обяснение, много неща и отблъскват художественото чувство, привикнало да търси в изкуството омиротворяваща  красота. Всичко това е вярно, но нима веч се е установило царството на разума и хармонията в действителността  на съвременния свят? Нима тя навсякъде и във всичко е “разбираема”? И нима изкуството е разновидност на транквилантите?

    Изобщо можем ли да общуваме с произведенията на изкуството от различни исторически периоди, в състояние е ли сме- не те, а ние- да бъдем страна в общуването с тях? А. Марло  смята, че всеки от нас има един и въображаем  музей от оригинали, репродукции и вещи, с които общува. Извън него ние не можем да навлезем в света на изкуството- той е свт на мълчанието. Чуваме отделни негови гласове, гласове на мълчанието, но той остава недостъпен за нас и единствено някои негови сегменти, към които сме чувствителни, стават разбираеми. Същата идея подържа фаянсови плочки  в “ Тунелът”. Не случайно неговият герой е художник, обзет от силни чувства към една непозната жена-единствената, която е разбрала смисъла на неговата картина, приближила се към  неговия тъмен и безлюден “тунел” и е надникнала в него.

    Именно съмнението в  невъзможността  да разберем историята на изкуството е може би едно от доказателствата  за силата на комуникативните  фаянсови плочки възможности на изкуството  изобщо. Там където всичко е възможно и нищо не е неочаквано, спира всякаква комуникация, пише Е. Гомбрих. Историята на изкуството и съвременността съдържа примери за крайната активност  а образа като обективна даденост фаянсови плочки , предлагаща комуникативност и примери за пределна сдържаност , чрез която образа се дистанцира от зрителя. Произведението може да остане в рамките на опосредсваното  фаянсови плочки общуване на художника със самия себе си, дори да постави бариери пред пряка комуникативност. Ю. Лотман формулира тъй наречения информационен парадокс на коничносто изкуство, в което увеличаването на художествената информация става не за сметка на съобщението, а за сметка на получателя.Получателя на съобщението във фолклорното  изкуство  е само поставен в благоприятни условия  да се вслуша в самия себе си.  Лотман пише за два типа комуникации: